За Николина Георгиева като за Мама

За Николина Георгиева като за Мама

„Човекът е човек, докато има майка“ – това казваше „мама“ Гунка, моята баба по майчина линия. Мама често го повтаряше, но аз започнах да осъзнавам този факт едва след като тя си замина оттук… Утешителното е, че често я сънувам – винаги усмихната и дейна. Това размиване на границите между света на сънищата и реалността много ми помага да преодолявам житейските несгоди!

Ще започна с това, че живеехме в една стая в тристаен апартамент с обща кухня, баня и тоалетна, заедно с още две семейства. Имаше още две деца и майки, което беше добре дшло по отношение на игрите и хапването. Както е всеизвестно, и мама и татко – хора на изкуството – бяха изключително отдадени на работата и творчеството си. Поради това често забравяха за мен, но винаги се намираше кой да се погрижи. Самата мама ми е разказвала как, когато съм била бебе, хукнала с шейната в която ме сложила, увита в одеяло, през парка „Заимов“. Аз съм родена през м. декември и явно е имало достатъчно сняг. Когато пристигнала в театъра, я попитали къде е тръгнала с тази шейна, мама погледнала назад и – о, ужас! – шейната била празна. Бързо изтичала обратно и ме намерила изтъркаляна с одеялцето в снега, усмихната и щастлива, да си играя с някакви бонбонки, подхвърлени от случаен минувач.

Никога не ми е било скучно, но отвреме навреме мама ми липсваше – тогава се стараех да заслужа нейното внимание, било като бършех прах или подреждайки в мой стил стаята. Имахме пиано вкъщи и тъй като, както са ми казвали, съм пропяла преди да проговоря, започнах да се уча да свиря от 4-5 годишна възраст. Мама ми нарисува петолиние с разноцветни, танцуващи ноти, закачи го на стената и ме научи да чета нотите. Също ми показваше различни игри с ръце и „броилки“ за пръсти, за да развия сръчности, каквито нямах. За съжаление голямата ми страст  – балета – си остана само мечта. Баща ми, който тогава свиреше в операта и познаваше живота на балерините зад кулисите, се обяви категорично против, затова пък мама ми донесе пачка и палци от Санкт Петербург и ме насърчаваше да танцувам винаги, когато пожелая.

Дойде време за първи клас. Както обикновено – справях се сама, колкото мога. Мама, която притежаваше завидна любознателност и обезоръжаващо чувство за хумор, посрещаше със смях опитите на моята учителка от основното училище да я накара да ми помага в четенето и писането и да ходи на родителски срещи. Поради това, често ме оставяха в занималнята след часовете, заедно с децата, които бяха по-малко схватливи и имаха ограничени родители… В замяна на това, всички мои приятелки много я обичаха. На един рожден ден, след като цяла вечер ни разсмиваше, моя съученичка възкликна: „Блазе ти! Каква смешна майка имаш!“. Освен това, мама се славеше с кулинарните си постижения и често ми правеше забележка, че като рожденичка не трябва първа да изяждам всичко (тя приготвяше тези лакомства веднъж в годината).

Най-важното нещо в нашата къща си остана Музиката – и двамата ми родители единодушно подкрепиха моя избор да стана музикант. Имах големия късмет да имам Учител в лицето на най-добрия приятел на мама и татко – диригента и композитор Ивелин Димитров. Той беше чест гост у нас. С него винаги беше приятно да се говори за музика, за изпълнители, често до среднощ се слушаше грамофон или магнетофон, пеехме и свирехме за „радост“ на съседите… Мама участваше напълно равностойно във всичко това, като винаги споделяше как „вижда“ музиката, затова за никого не беше изненада, че направи такива незабравими спектакли. И в кукления театър, и в работата със студентите й в НАТФИЗ, музиката за нея беше една от най-важните отправни точки към вдъхновението. Мама беше изключително взискателна към композиторите, с които работеше върху даден спектакъл, и винаги имаше предварителна визия относно музиката. Затова имаше определен кръг от автори, към които мама се обръщаше за написване на музика – Борис Карадимчев, Симеон Пиронков, Александър Попов, Атанас Атанасов и др. Разбира се, тя направи най-хубавите си режисьорски реализации върху произведения от световната музикална съкровищница – „Картини от една изложба“  (М. Мусоргски / И. Томита), „Карнавал на животните“ (К. Сен-Санс), „В лунната стая“ (П. Чайковски), „Петя и вълкът“ (С. Прокофиев).

Аз самата съм получавала много ценни съвети от нея как да свиря „образно“ и артистично, как да се държа на сцената, как да владея слушателите. Имам незабравими спомени от нейния ентусиазъм, когато изпълнявах „Мимолетности“ от Прокофиев, „Детски албум“ от Чайковски, „Карнавал – Op. 9“ от Шуман… Като стана дума за карнавали – винаги си правехме такива послучай Заговезни, или даже без специален повод – например на вилата или на морето – стига да имаше достатъчно деца…

Почти всяко лято ходехме на море в Обзор с хор „Бодра смяна“. Там мама правеше семинари за тези, които искаха да се занимават с куклен театър. Учеше децата да правят кукли, да развиват паметта си, да играят театър на сенките – накрая винаги имаше заключителен спектакъл, който даряваше много радост и на участниците, и на публиката.

Мама беше неизчерпаем източник на идеи и начини за тяхното реализиране. Ивелин Димитров казваше: „За да твори изкуство, човек трябва да бъде в състояние на влюбеност“. Мисля, че това бе абсолютно валидно по отношение на мама. Тя изпадаше в такова състояние винаги, когато започваше да работи по нов сценарий – често го преработваше, след това започваше дебати с художника и композитора, за да стигне до сценичната подготовка с актьорите… Интересно, че вкъщи никой за нищо не й „държеше сметка“ – яли ли сме, спали ли сме, болни ли сме, здрави ли сме – „мама“ Гунка отговаряше за това. Когато тя беше на преклонна възраст, често се оплакваше: „Май заприличах на майка ти – професорката. Започнах да забравям…“.  По повод забравянето – веднъж чух мама да набира телефона и да казва в слушалката: „Ало, кого търся?“. Беше напълно в реда на нещата да намираме сиренето в шкафа за дрехи, а ръкавиците на мама – в хладилника.

И татко (Марин Иванчев) често отсъстваше от вкъщи. Обикаляше света със своя оркестър  – Камерен ансамбъл „Софийски солисти“, а през това време мама правеше ремонти (вече в апартамент на първия етаж), най-често по неин проект, със сценични работници от Кукления театър. Мама чакаше татко да се прибере и да изпразни куфара, за да го грабне тя и да потегли с театъра на турне. Често се разминаваха, затова пък никога не си омръзнаха, подкрепяха се и всеки ценеше и обичаше другия! А каква гордост излъчваше татко, когато мама го настаняваше на първия ред да гледа премиерата на някои от нейните шедьоври! И изобщо не се сърдеше, когато го поздравяваха и го представяха като „съпругът на проф. Георгиева – г-н. Георгиев“. Ролите се разменяха в концертните зали – там мама се превръщаше в „г-жа Иванчева“ и с радост раздаваше и приемаше поздравленията за виртуозните изпълнения на „Софийски солисти“. Искам да подчертая, че Вдъхновението – този велик дар за твореца – често гостуваше в нашия дом. Много музикални инструменти са приютени у нас, много репетиции и домашни концерти са „чули“ стаите вкъщи, много смях, чествания и празници. Всички, които са били приютявани, черпени, почувствали сигурност и обич, са казвали, че „тази къща е специална за нас“.

Но на мен невинаги ми беше забавно. Няма да забравя как се притеснявах дали мама ще изпълни обещанието си да се върне от Куба навреме за първия ми самостоятелен концерт в Музикалното училище. Моята учителка по пиано Лидия Кутева винаги се ядосваше, че родителите ми се отнасят несериозно към изявите ми като пианист. В деня на концерта до късния следобед мама не си дойде. Аз тъкмо щях да тръгвам към концертната зала, когато на вратата се позвъни и като я отворих – какво да видя: мама със сомбреро на главата, два маракаса в ръце, куфар до нея, усмихната до уши, казва: „На добър час! Хайде първо да потанцуваме и после ще видиш какъв хубав концерт ще имаш!“. Наистина, тя дойде и концертът мина превъзходно.

Дълго мога да разказвам, но в заключение ще кажа само, че цялата атмосфера вкъщи, целият уют на този дом, уханията на саксиите с цветя от балкона, на вкусни гозби от кухнята – всичко това се дължеше на Мама, която до последно се интересуваше повече от другите, отколкото от себе си. Затова споделям двата девиза на родителите ми: на татко – „Нека бъдем нормални.“ и на мама – „Да не се вземаме прекалено на сериозно“.

Дано аз, сестра ми, нашите деца, сме наследили нещо от Духа на нашите родители!

С обич,

Ивелина Иванчева