Спомени за проф. Николина Георгиева

За мен тя беше „Линчето”. Запознахме се през 1951 г., когато постъпих в класа по театрознание в тогавашното ДВТУ (Държавно висше театрално училище). Линчето беше вече във втори курс, в класа по режисура на Г. Стаматов. Имах възможност да гледам нейни студентски постановки на откъси от пиеси. Поздравих я за талантливата й режисьорска работа. Така започна сприятеляването ни. Все по-често се срещахме, ходехме заедно на театър, на екскурзии, пеехме песни… Веднъж състудент на нейната приятелка и съквартирантка Фанчето (Стефанка Калименова), която следваше в Музикалната академия, позвънил на вратата им – донесъл бил нотна партитура за Фанчето. Отворила му обаче Линчето. Щом го видяла, заприличал й на Никола Вапцаров. Тогава повечето от нас, младите момичета, бяхме влюбени в стиховете на покойния поет и все ни се струваше, че младежите, които ни харесват, приличат на него. И ето, че бъдещият голям музикант Марин Иванчев, засиял в очите на Линчето като възлюбения поет и не след дълго стана неин предан спътник в живота…

След като завърши следването си с блестящ успех, Линчето постъпи на работа като режисьор в Габровския театър. Това бе добро решение, тъй като Габрово е близо до града, където живееха родителите й – Ангел и Гунка Георгиеви (Севлиево). Но въпреки успеха на постановките й, Линчето е тъгувала за Марин. За да бъдат двамата заедно, тя не след дълго се бе отказала да работи в Габрово и постъпи като режисьор в тогавашния Театър на армията в София.

Незабравим спомен ми остана сватбата им с Марин Иванчев през 1954 г. Кумуваха им Стефанка Калименова и братът на Марин – Драго Иванчев. Беше скромно, но пълно с радост и музика тържество. Художникът Димо Заимов бе освободил малката стая на ул. „Раковски” (№ 70), която двамата с Маринчо бяха наели още като студенти, за да може младоженецът да доведе булката си в нея. След традиционната почерпка се впуснахме да танцуваме, въпреки теснотията. Линчето умееше да изрежисира всяко събитие, включително и сватбения си празник така, че да не го забравим (например виното пиехме от измитите бурканчета за бои на художника).

След като завърших театрознание, започнах да пиша рецензии и статии за театрални представления. Публикувала бях статия и за гостуващия у нас немски куклен режисьор и артист Албрехт Розер. Неговото майсторство така силно ме бе впечатлило, че започнах да гледам всички постановки в нашия куклен театър, чийто директор и  режисьор тогава беше Мара Пенкова. Помня как двама скрити зад завеса актьори  разиграваха куклите и пееха: „Хопчо аз, Тропчо аз, пе-е-м с я-я-сен глас”… Единият от тях бе Атанас Илков, за когото ще стане дума по-нататък. Тогава посетих на няколко пъти Мара Пенкова в дома й в квартал Лозенец и я интервюирах. А тя ми даде да чета руски книги, посветени на кукления театър. Така се бях запалила, че замечтах да стана драматург в нейния театър. Споделих с Линчето тази своя мечта. Бях успяла да я заинтригувам – започнахме да гледаме заедно куклените представления. И тя се увлече по тях. Работата с кукли й се видя много по-интересна, отколкото с актьорите в Театъра на армията. И за да е сигурна, че ще се справи както трябва, реши да специализира режисура за куклен театър в тогавашна Чехословакия. Там съществуваше солидна куклена школа, още от времето на Йозеф Скупа, който през 1920 г. е създал кукла на име Спейбъл, а през 1926 г. – „сина“ му Хурвинек, умалено подобие на „татко“ си. С тези две кукли и забавните им диалози чехословашкият куклен театър гостува и у нас през 50-те години на миналия век, ръководен от приемника на Скупа – Милош Кишнер. Почти по същото време тук бяха прожектирани филмчета с герои-кукли на чехословашките режисьори Иржи Трнка, Карел Земан и Хермина Тирлова, за които  публикувах статии в пресата. Бях убедена, че специализацията на Линчето при такива майстори ще допринесе за доразгръщането на таланта й.

Доколкото си спомням, тя замина за Прага, но не знам дали това бе преди да постъпи на работа в нашия куклен театър или я командироваха, след като бе назначена в него. Вече бе родила Ивето и я бе оставила още като бебе на Марин и неговата майка, дошла от Провадия да гледа внучето си (майката на Линчето също гледаше Ивето през лятото). Бебето бяха кръстили Ивелина – на Ивелин Димитров – голям музикант и пръв приятел на Марин. Сигурно той е орисал Ивето да го последва по пътя му към музиката.

След завръщането си от Прага, Линчето се зае с грижи и за малката си дъщеричка, и за куклите в театъра –  за нея те бяха като собствени деца. Незабравима остана за мен постановката й, съвместно с Атанас Илков, на куклената пиеса „Петя и вълкът”, в която куклите бяха раздвижени в ритъма на едноименната  музика от Сергей Прокофиев. Особено интересен беше „вълкът”, който при виенето си се разтягаше като акордеон. Изглежда, че любовта на Линчето към музиката, а и връзката й с Марин и неговите приятели музиканти бяха допринесли този спектакъл да ни омагьосва с вълшебната си музика и – в  синхрон с нея – с необичайните режисьорски хрумвания при раздвижването на куклите. За тази постановка Линчето и Атанас Илков получиха награда на фестивал в Румъния. Успоредно с тази дълго играна пиеса се заредиха самостоятелни постановки на двамата талантливи режисьори. Те имаха толкова голям успех, че в тогавашния ВИТИЗ (Висш институт за театрално изкуство) решиха да открият специалност по куклено театрално изкуство, в която първите преподаватели бяха те двамата.

Междувременно моята динамично действаща приятелка бе успяла да организира преместването на семейството си от стаичката на четвъртия етаж в просторен тристаен апартамент на първия етаж в същата кооперация и вече не под наем, а закупен от нея и от също тъй работливия й съпруг. Двамата с Марин проявиха находчивост и фантазия при преустройването и обзавеждането му. В най-голямата стая поставиха роял, на който често слушахме домашни концерти.

Нямах възможност да проследя работата на Линчето в кукления театър и във  ВИТИЗ, тъй като през 1963 г. заминах да следвам докторантура по кинознание в Москва. И ето, че там, в Москва, един ден се срещнахме с Линчето отново! Каква радост бе, колко дълго не можехме да се наприказваме! Тя бе дошла да види куклените спектакли на именития Сергей Образцов. Впоследствие Линчето беше включена като член на Международната организация на куклениците УНИМА.

След докторската ми защита в Москва се завърнах в България. Тук ми предстояха две важни събития – раждането на сина ми и подготовката на дисертацията ми с допълнителни глави към нея за печат в Москва, а след това и превеждането й на български за издаване у нас. Междувременно постъпих на работа в секцията „Театър и кино” в Института за изкуствознание на БАН, пишех статии за наши и чужди филми. Тази натовареност ми пречеше да наблюдавам отблизо творчеството на Линчето. Чувахме се с нея предимно по телефона.

Най-много ме зарадва новината, че тя има вече втора дъщеричка – Аглика. Сигурно не й е било лесно да се справя с гледането на двете си дечица и ведно с това  да преподава на студентите си, но родителите й помагаха много.

Тя продължаваше да поставя пиеси и в кукления театър. Когато синчето ми поотрасна, започнахме заедно с него да ги гледаме. Но преди това, когато то проходи, Линчето дойде у дома с двете си дъщерички да отпразнуваме тъй наречения „прощъпалник”. На него, според народното поверие, се познава каква ще е бъдещата професия на детето (в зависимост от това към коя играчка то най-напред ще посегне). Линчето донесе мъничко роялче, боички, химикалки и много други играчки. Калин грабна химикалката (тогава още не знаехме, че съществуват  компютри, а за фотоапарат не се бяхме сетили). Съжалявахме, че не се насочи към роялчето, тъй като ние с Линчето бяхме влюбени в музиката, а и малкото Иве вече свиреше на големия роял. Макар да не стана музикант, Калин още като тригодишен започна да си пуска грамофонни плочи и дълго да слуша концертите на Моцарт. Когато той стана на четири годинки, го заведох на концерт в зала България, където сред прочутите Софийски солисти бе големият виолончелист Марин Иванчев. Синчето ми бе толкова силно впечатлено от  музицирането им, че въпреки намерението ми да си тръгнем през антракта, настоя да останем до края на концерта.

Ние ние с Линчето продължихме заедно посещенията си на концерти – не само на тези, в които участваше Марин, но и на гостуващи забележителни музиканти (Гидон Кремер и много други). Когато Ивето порасна и следваше в Музикалната академия, започна сама да изнася концерти, а по-късно изпълняваше съвместно с други инструменталисти и стана пианист на камерна капела „Полифония” под диригентството на Ивелин Димитров. Ние с Линчето бяхме сред постоянната публика на тези музикални пиршества. По-късно, когато Марин се  пенсионира, на подобни събития ни канеше и той – в качеството си на диригент на Оркестъра на юристите.

Музикалните събития  бяха най-честият повод да се виждаме с Линчето, но се стараех  да не пропускам и нейните куклени спектакли. Още докато бе малък синът ми, водех го да гледа куклените пиески на Валери Петров „Бяла приказка” и „Меко казано”, поставени от Линчето с нейните студенти във ВИТИЗ. Калин бе прехласнат от тези срещи, пълни с неочаквани хрумвания, с въображение и хумор. В „Меко казано” един от героите – котето, се обръщаше към главния герой с думите: „Меко казано, Светльо, не си много умен”. А в „Бяла приказка”  изпълнителката на една птичка разсмя публиката с имитацията си на популярната по онова време певица Лили Иванова. И в „Пук!”, и в „В лунната стая”, и в другите поставени от Линчето куклени пиески на Валери Петров, също тъй се усещаше остроумието  й, сродно с духовитостта на големия ни поет. От самия него съм чувала колко високо той цени режисьорския й талант.

Чувството за хумор у Линчето се проявяваше както в творческата й работа, така и при организирането на най-различни събития. Едно от тях бе празненството по случай 25 години от женитбата им с Марин – тъй наречената „сребърна сватба” през 1979 г. Поканили бяха в дома си най-близките приятели, сред които бяхме и ние със съпруга ми Камен и синчето ни. Там беше и сестрата на Линчето – Катя. Най-важната гостенка бе пристигналата чак от Севлиево тяхна майка. За мен тя бе „мама Гунка” – така, както за Линчето моята майка бе „мама Радка”.

Големият празник се усещаше и в почерпките, и в украсените с множество снимки витрини на библиотеките, напомнящи за различни периоди от съвместния живот на щастливите съпрузи. Направени бяха много групови снимки на всички участници в празненството. Чувството за хумор у Линчето блесна най-силно, когато тя се появи преоблечена в черна ученическа престилка с бяла якичка и с цигулка, на която започна да свири, имитирайки прославени цигулари. Бях смаяна – не знаех, че тя притежава и такъв талант…

Спомням си още много щастливи дни, отпразнувани заедно с моите най-скъпи приятели. Мама Гунка, виждайки колко Линчето и Марин са натоварени с професионалните си ангажименти, а внучките й – с уроците си, остана да живее при тях, за да им помага. По-късно Ивето се омъжи за своя състудент от Музикалната академия Атанас Атанасов. Самата тя замина на специализация в Швейцария, откъдето пишеше писма до мама Гунка.

Сещам се за още една дарба на Линчето – кулинарната. Такива вкусни ястия, каквито тя умееше да сготви, не съм хапвала никога и никъде другаде, освен в техния дом. Запомнила съм най-вече обедите при нея на Никулден, когато тя, според традицията, ни гощаваше с пълнен шаран, приготвен с изумително майсторство.

След време се появи внучето Никола, наименувано на баба си Николина, а и на дядо си Никола,  бащата на Атето. Препоръчах на родителите му да го кръстят в църквата  „Св. Николай”, в която служеше отец Димитър, умеещ да чете хубави молитви. В деня на кръщаването се събрахме в тази църква заедно с Линчето и Марин, с Ивето и Атанас и още неколцина техни близки. Ролята на кръстница бе поела Аглика. Тя държеше в ръцете си бебока (наричам го така, защото не беше вече малко бебе). Той внимателно гледаше и слушаше свещеника, четящ благославящи  слова от едно малко томче. Изведнъж бебокът протегна ръчичка, грабна от ръцете на отец Димитър томчето и се загледа в него. Това бе тъй неочаквано и впечатляващо, че след толкова години, когато Никола е вече голям мъж, не мога да забравя и да не спомена това необичайно събитие.

Покрай многото щастливи мигове в семейството на Линчето имаше и тревоги. При едно от посещенията ми в дома й разбрах от Марин, че тя е постъпила в болница. Той беше силно обезпокоен и занарежда какъв прекрасен, какъв изключителен човек е съпругата му. Усетих колко голяма обич ги свързва. Той ми каза в коя болница е Линчето и аз хукнах към нея. Въпреки, че бе далеч, намерих я, но часовете за посещение при болните били приключили и не ме пуснаха да вляза. Слава Богу, моята скъпа приятелка успя да се пребори с болестта и да продължи творческата си работа. След време мама Гунка ни напусна доста неочаквано…

Така в радости и скърби течаха годините. Омъжи се и Аглика, тя роди две дечица – Андрей и Хриса-Марина. Линчето се радваше на внучетата си, после й бе мъчно, че семейството на Аглика и Адонис се пресели в далечна Канада.  От време на време те си идваха, но повечето пъти тя им гостуваше във Ванкувър.

Моят син Калин също се пресели – в Германия. Не се задоми. Покрай информатиката, област, в която бе високо ценен, продължаваше да се впуска в приключения с първата си любов – фотографията. През отпуските си пътуваше, главно в страните от Северна Африка, снимайки техните забележителности и спасявайки се в пясъчните им пространства от сенната алергия. Последното му пътуване бе в САЩ, Калифорния. И там бе направил множество снимки. Но на 15.09.2002 г. бе загинал при катастрофа с наетия и шофиран от него автомобил…

Не бих се връщала към тази история, ако не бе голямата съпричастност на Линчето  към нея. И ако не бе дълбоката ми благодарност за всичко, което тя направи за мен в онези тежки дни. Наближаваше да се навърши година откакто Калин бе заминал отвъд. Не ми се искаше да правим отново опело в църква. Предпочетох да събера приятели и колеги, да разкажа пред тях за Калин. Заедно с Камен помолихме Светлина Николова, майка на Калиновия колега Тодор и по онова време директорка на „Кирило-Методиевския” научен център към БАН, да ни предостави големия си кабинет, побиращ около петдесетина души, за да направим в него прожекция на  заснетото от Калин (бяхме намерили в квартирата му голям брой кутии с диапозитиви и ги бяхме  донесли заедно със статива и екрана към него).  Приятели на сина ми ме научиха как да ги  прожектирам. Но количеството на тези снимки бе огромно. За мен всички те бяха скъпоценни. Трудно ми бе да реша кои да отхвърля. Като знаех, че най-точна преценка може да направи само Линчето, обърнах се към нея за помощ. Тя веднага откликна. Занесох й папките с диапозитиви. Седнахме на балкона откъм кухнята, за да ги разглеждаме под лъчите на отиващото към запад слънце. Линчето внимателно се вглеждаше във всеки  диапозитив и уверено отсичаше: „Това – да!”, „Това – не!”. Вярвах в нейния вкус и се съгласявах с решенията й. Преди да мръкне, успяхме да завършим продължилия няколко часа преглед на заснетото.

На 15.09.2003 г., след като вече бяхме подредили в „Кирило-Методиевския” център изложба със снимки на самия Калин и някои, направени от него, заприиждаха приятели и колеги. Сред първите бе Линчето заедно с Марин. Благодарение на нейния прецизен подбор, прожекцията, придружена от музика на Моцарт, премина успешно. Един  колега препоръча да направим албум. И аз започнах всеки ден да тичам при художника, заел се с оформлението на албума, седях до него пред компютъра и заедно обмисляхме кое как да направим. Затова срещите ми с Линчето станаха по-редки. И тя е била претрупана със задачи – дали  е продължавала да преподава в НАТФИЗ, или се е пенсионирала, вече не съм сигурна, но си спомням, че по телефона споделяше с мен: „Не знам кое по-напред!”  Тъй като тя беше доайен професор, в дома й продължаваха да идват студенти, за да чуят напътствията й…

При тази натовареност и на двете ни, бях пропуснала  да попитам Линчето  дали на 19-ти декември предстои да отпразнуват „златна сватба” (на тази дата по стар стил бе Никулден и Линчето навремето бе решила сватбата й с Марин да стане под егидата на Св. Николай). През 2004 г. тя не ни бе поканила – сигурно е разбирала, че ние с Камен тежко преживяваме загубата на сина ни и че едва ли ще смогнем да се веселим така, както на тяхната „сребърна сватба”…

Когато албумът „Пътуване с Калин и към него” излезе от печат, първите, на които го подарих, бяха Линчето и Марин. Обмислях как да стане представянето му и накрая реших да направя филм – „Към Калин”. През пролетта на 2009 г. филмът бе завършен и уговорихме да бъде прожектиран в Дома на киното на 15-ти септември – датата, на която духът на Калин бе отлетял. Решено бе там по-напред да се направи „пробна” прожекция. За нея поканих четирима режисьори, от които очаквах да чуя забележки и препоръки. Сред тях, разбира се, беше и Линчето. После, на самата премиера, тя доведе редица свои близки и приятели. Най-интересни ми бяха думите за филма на нейния внук Никола, вече пораснал младеж. Ако  пиша така подробно за този мой единствен филм, то е за да подчертая, че едва ли е имало събитие в живота ми, към което Линчето да не е била съпричастна…

На 24.12.2012 г. почина съпругът й Марин Иванчев. През следващите години тя геройски се бореше с мъката, но усещах как все повече залинява. Опитвах се с хубави, главно музикални филми да я разведря. Нейните оценки за тях винаги бяха точни, дори по-задълбочени, отколкото на някои  кинокритици.

С годините се заредиха и юбилейните й чествания  – едни от тях бяха в кукления театър, други – на сцената на НАТФИЗ. Произнесени бяха приветствени слова от нейни колеги, от артисти, студенти и почитатели на изкуството й, поднасяни й бяха цветя и подаръци. А тя, с непомръкналото си чувство  за хумор, отговаряше на поздравленията и на високите оценки за сътвореното от нея със закачлива усмивка и шеговити думи.

Особено силно впечатлена бях от едно слово на Линчето, което не бе свързано с неин юбилей –вече ми е трудно да си спомня. Но не мога да забравя как Линчето се изкачи на сцената в голямата зала на НАТФИЗ и произнесе такава вълнуваща реч, че всички я слушахме занемели от възторг и накрая я изпратихме с бурни овации. Ето как изговорените думи могат и да не се запомнят, но събудената от тях емоция оставя трайна следа…

С годините покрай възторзите, уви, настъпваха все по-тъжни събития. При среща в Дома на киното една наша обща приятелка ми съобщи, че Линчето има сериозни здравословни проблеми. По-късно отидох да я посетя в дома й – Линчето беше на легло. Не се оплакваше и поведението й с нищо не подсказваше, че краят й наближава. И при по-нататъшните ни дълги разговори по телефона тя съумяваше да звучи така, сякаш е в цветущо здраве.

Линчето ни напусна на 27.06.2016 г. Всички, които я обичахме и почитахме, дори и много други, които не я познаваха отблизо, но помнеха постановките й, се събрахме да се поклоним пред нея при изпращането й. То бе организирано в просторното фоайе на кукления театър на ул. „Гурко” – така, както през 2014 г. бе поклонението пред Валери Петров във фоайето на Народния театър.

Не бих искала да завърша спомените си за най-скъпата ми приятелка на тъжна нота. Тя бе ведър човек, изпълнен с оптимизъм и вяра в доброто, преглъщащ мъките си и окуражаващ отчаяните. Готова бе да подкрепя и вдъхва надежда на всички… Животът й, изпълнен с много трудности и усилия да ги превъзмогне, бе богат и на красиви емоции – творчески радости и успехи, не само нейни, но и на съпруга й, на децата им, на всички, с които е работила. Не съм чула от нея думи на завист към някого. Много бяха и щастливите й пътешествия – у нас, когато като член на жури, тя обикаляше куклените театри в цяла България и на най-успешните постановки присъждаше награди. И в странство, за да участва в работата на УНИМА, като член на ръководството й. А и в по-далечна чужбина, където заедно с артисти от кукления театър или със студентите си представяше свои постановки, жънещи успехи. Бе поставяла пиеси дори в японски куклени театри и на сцените в други азиатски страни. Там тя бе представяла своята визия за „Театър на сенките”. Когато се завръщаше у нас, бързаше да експериментира и в това дотогава непознато у нас изкуство. Колкото и трудно да бе то, Линчето съумя да го овладее. Музикалният й усет я бе насочил към „Карнавал на животните” на Камий Сен Санс – творба, в която чрез музиката се имитират гласовете на различни животни. Линчето бе изобретила как със сенките на ръцете си студентите й в ритъма на музиката да изобразяват тези животни – магарето, квачката с пиленцата, лъва, слона и много други. Успяла бе да  запали младите артисти  така, че те да почувстват работата си над спектакъла като магия. Навярно те самите най-добре биха могли да опишат как професорката им ги е обучавала, насърчавала, вдъхновявала…

Ние, зрителите, едва ли можем да проумеем какво й е струвало това. Но изпадахме във възторг и тичахме отново и отново да се насладим на тези омайни звуци и образи-сенки, завладяващи ни с фантазията и хумора, вложени в тях от Линчето. Вече не помня колко пъти съм ги гледала –  върху екраните на Дома на киното и на НАТФИЗ…

С дългата поредица от постановки – като се почне от „Петя и вълкът” и се стигне до „Карнавал на животните” – Линчето остави у всички, които са ги видели, спомени за неповторимо вълшебство. У артистите и студентите й, някои от които я последваха   в преподавателската й работа, сигурно спомените за наученото от нея са още по-силни. А преживяното от мен заедно с моята най-близка приятелка и с изкуството й ще топли сърцето ми до края…

Неда Станимирова – Крънзова