Николина, Рин Ямамура

Преди 20 години пристигнах в София за първи път.

На летището ме посрещна Николина – развълнувана, с широка усмивка.

От тази среща до днес тя е моята майка в България.

През първата седмица Николина ме настани у тях. Една вечер ме помоли да й пусна японска музика. Бях донесла няколко диска от вкъщи, избрах един и като го чу, тя възкликна: „Но това много прилича на българска музика!“

Парчето, което й пуснах ми беше любимо, слушах го всяка седмица в едно телевизионно предаване по време на тийнейджърските си години. Стилът му е етно и ми звучеше много японско. Няколко години по-късно се прибрах за ваканция у дома и случайно попаднах на един документален филм по телевизията. В него един японец се разхожда из България и посещава музикалното училище в Широка лъка, както и разказва как е създал едно негово музикално произведение. Той се оказа, че е композиторът на въпросното парче и в него участва „Мистерията на българските гласове“… Сетих се колко уверена беше Николина, свързвайки своята страна с произхода на музиката и беше права. Историята продължава.

Преди няколко години японци дойдоха да изследват тракийската история и аз им бях преводач. Единият участник беше опитен режисьор от японската телевизия на исторически документални филми. По пътя му разказах случката с японския композитор. Режисьорът се обърна и каза: „Това предаване е мое, аз поръчах музикантите да запишат парчето за него“. Само да добавя за още една среща.

След като изпратих режисьора, ходих на рожден ден на един приятел, оженил се току-що. Запознах се със съпругата му – певица в ансамбъл „Филип Кутев“. Когато й пуснах клипа на японското парче, тя каза: „Аз пея тук“.

Ако Николина не беше до мен, цялата история щеше да е невидима.

Рин Ямамура