МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА ПРЕКРАСНАТА МИ И НЕЗАБРАВИМА СЕСТРИЧКА

НИКОЛИНА ГЕОРГИЕВА – ЛИНЧЕТО

Родени сме в град Карлово, тя през 1931 г., аз през 1935 г. Скоро след моето раждане семейството ни се преместви в София. По време на войната през 1940 година се налoжи да отидем в Севлиево, където завършихме основното и гимназиалното си образование. Висшето си образование получихме в София, след което и двете останахме да живеем там.

За мен Линчето беше и си остана един недостижим идеал. В моите очи тя беше чародейка – рисуваше, пееше, композираше, свиреше на цигулка и на акордеон, пишеше стихова и проза, рецитираше.

Помня, че почти на шега взе участие в национален конкурс за рисунка и получи награда. По-късно изпрати разказ  и пак беше наградена от журито на конкурса. Темата беше за нашата майка като учителка в Родопите.

Но да започна с най-ранните ѝ години. Майка ни, която е била учителка в Карлово, разказваше как на тържество по случай края на учебната година изведнъж  Линчето излязла на сцената и без притеснение започнала да изпълнява своя програма от детски стихотворения и песни, при това с такова желание, че много трудно са я извели от сцената. Била е на около четири годинки.

Когато съм се родила, не ме обичала много, даже веднъж повикала циганки да ме отвлекат. Искала е майка ни да бъде майка само на нея. След това обаче, през целия ми живот, тя беше най-голямата ми опора. От нея  получих  безмерна обич и грижовност. Ние никога и за нищо не сме се карали.

Линчето от дете беше любознателна, четеше много, интересуваше се от всичко. Имаше завидна фантазия и беше един неизчерпаем извор на идеи и дейности. Аз я гледах с любов и удивление, като че ли беше магьосница или добра фея, която прави чудеса. За мен тя можеше всичко – плетеше оригинални и красиви  мартеници, правеше малки етажерки със стъклени рафтчета, обточени с копринени шнурове. Закачаше ги на стената и върху тях нареждаше малки скулптурки, вазички и други. Линчето рисуваше върху стъкло с черна боя красиви силуети на хора и предмети. Правеше много оригинални калъфи за книги от специално обработен и красиво  оцветен картон – беше намерила рецептата за тази технология в едно списание. Рисуваше чудесни картички за Великден, Коледа, Баба Марта, Първа Пролет, с които поздравяваше приятелки и роднини. За Великден тя украсяваше и декорираше яйцата по свой собствен замисъл – имаше яйце с лице на негърка с големи жълти обици от гланцова хартия, други бяха живописни клоуни, джуджета и какво ли още не, а беше само на десетина години.

Нашата майка ни водеше на курорт в едно планински село, там Линчето само за няколко дена се научи да преде. Има я на снимка с хурка и вретено, с вид на истинска предачка. А  докато гостуваше на наша стринка, която имаше стан и тъчеше,  и там проявила интерес към стана, на който стринка тъчала.  За няколко дни се научила да тъче, за голямо учудване и радост на околните.

По-късно, вече студентка, сестра ми се научи да шие на шевна машина и ми уши роклята, с която се записах като студентка в Химико-технологичния институт в София.

Още от малки майка ни учеше на труд. В двора имахме малка градинка с домати, магданоз, лук и други зеленчуци. Наше задължение беше да ги поливаме. Носехме вода от герана (кладенец) в двора. Къщата, в която живеехме в Севлиево, нямаше вътрешно водоснабдяване и ние носехме вода за пиене и миене от чешма на улицата. Миехме прозорците, а на около дванайсет-тринайсет години Линчето вече можеше и да готви с помощта  на подробна рецепта, която майка ѝ даваше. Като агроном баща ни беше получил малко земя за обработване. Ние му помагахме да окопава царевицата, а веднъж, когато родителите ни изпратиха да полеем насадените дини, пъпеши и тикви, изпуснахме водата, всичко потъна в кал и изгни. Втори път не ни повериха такава отговорна работа.

Макар и малки, майка ни не се страхуваше да ни изпраща на лозето на баба сами, а то беше на 6-7 километра от Севлиево. Ах какво чудно приключение беше това – през красиви поляни, горички, баири и поточета. Линчето изпадаше във възторг от живописнато майсторство на природата, вложено в красотата на всяко цветче, тревичка, дръвче или птиче.

Помня интересна случка: минавахме покрай празна колиба и влязохме вътре. На стената висеше китара. Линчето я взе и макар да ѝ беше за първи път да държи китара в ръцете си, не след дълго успя да изсвири няколко звучни акорди, акомпанимент на една детска песничка. На нея всичко ѝ се отдаваше, а беше и много музикална. Още в първо отделение в София, след прослушване на децата от виден музикален педагог, е била избрана да участва като солистка в детска музикална програма.

Линчето имаше много странно и интересно хоби – да колекционира опашки на гущерчета. Те бяха безброй, преминаващи по белите стени на колибата в бабиното лозе. Тя успяваше да ги докосне, а те веднага си оставяха опашките и мигновено се скриваха в близките дупки. Събираше ги в кибритена кутийка и се любуваше на невероятните багри и форми, които ги красяха. Татко ни обясни, че за гущерите това е акт на самозащита, после бързо им пораства нова опашка, така че на практика не им вредяхме много.

Линчето от малка проявяваше своя артистичен и режисьорски талант. Бяхме около шест-седем деца от близките къщи в квартала на различна възраст. Всяко лято тя правеше с нас  театрални представления, обикновено приказки, на които  беше едновременно драматург, режисьор, актьор, гримьор и всичко останало,което беше необходимо за подготовката на спектакъла. Ние си бяхме направили в двора сцена и пред нея нареждахме столове за поситителите. Родители и съседи идваха и ни награждаваха с различни лакомства. Понякога Линчето организираше представления по подражание на гостуващи в Севлиево театрални групи, моноспектакли на известни комици и балетни формации. Линчето най-успешно се изявяваше в комичните сценки и беше много добър имитатор. Щом се чуеше, че в читалището, където имаше голяма сцена и салон, ще гостуват театрални състави от други градове (Габрово, Плевен, Ловеч и т.н.) тя повеждаше на представление цялата детска тайфа, и то без родители. Не знам как омайваше човека, който късаше билетите, но всички успявахме да влезем в салона гратис и да изгледаме спектакъла.

Линчето се изявяваше и като диригент. Под нейно ръководство разучавахме и пеехме военни песни. От тогава помня марша „Велик е нашият войник”. В репертоара си имахме още няколко марша, посветени на славата на българския войн. Всъщност бяхме само момичета, но марширувахме и пеехме даже на два гласа, като обикаляхме улиците на Севлиево. Линчето гордо вървеше отпред с пръчка в ръка, с която определяше темпото, началото и края на песента, по подобие на капелмайсторите на духовите оркестри. В Севлиево имаше духова музика – оркестър, който заемаше важно място в живота на града.

Обаче Линчето беше много слаба и злояда, изпитваше отвращение от  храната. Майка ни полагаше огромни грижи да ядем вкусна и здавословна храна, но на Линчето ѝ прилушаваше само като погледнеше към чинията. Случвало се е нервите на майка ни да не издържат и да я накаже по време на обяд да стои права до стената.  Тогава, въпреки че обичах да похапвам, ставах от масата и в знак на съпричасност заставах до нея.  Тя споделяше с мен, че мечтае храната да се поднася като малко хапче. Аз ѝ обещавах, че като порасна, ще се погрижа непременно да ѝ осигуря такова хапче. За щастие тя, макар и късно – вече беше омъжена, прояде и не се наложи да изпълнявам обещанието си.  По-важното обаче беше силата на духа ѝ и вроденият оптимизъм. Помня, тя се разболя от скарлатина. В болницата беше станала любимка на деца и възрастни със своето умение и от трагедията да прави комедия и с вродената си способност да разведрява и развеселява. Когато се прибра от болницата, тя разказваше за престоя си там като за безкраен празник, та аз, глупачето, мечтаех да се разболея, че да изживея същото щастие…

Сестра ми беше отлична ученичка. Обичаше много литературата, естествените науки и математиката. Спомням си как в гимназията пишеше темите си по литература. Обикновено стоеше права на един крак като щъркел пред малката ни масичка и пишеше непрекъснато 30-40 минути, след което приключваше, а после учителката носеше тетрадката ѝ във всички класове да чете  темата ѝ по литература като пример за най-добра работа.

Успоредно с учебните занятия тя беше ангажирана и с много извънкласни дейности. Заедно с Паню Пенев, също ученик в Севлиевската гимназия, издаваха училищен вестник, в който много често включваха и свои собствени стихотворения. Тя свиреше в оркестъра към читалище „Развитие” в нашия град. Разбира се, участваше в училищните програми главно като рецитатор и актьор.

Когато реши да следва режисура в Театралния институт в София, родителите ми не бяха съгласни с нея. Тогава тя, едва на 18 години, отиде учителка в едно балканско село – Стоките, за да е финансово независима. На следващата година родителите ми отстъпиха пред нейното непоколебимо решение и тя кандидатства режисура.  Приеха я веднага и мисля, че беше втора или трета по успех.

В последната година от нейното следване ние се заварихме и живяхме в обща квартира заедно с още една студентка,  която учеше в Музикалната академия – Стефанка Калименова, приятелка  на сестра ми още от гимназията.  Беше много студена и гладна година. Ние, студентки и двете едновременно, родителите ни  чиновници, които на всичко отгоре бяха взели заем и строяха мечтаната от тях собствена къща в Севлиево. Но когато се получеше колет с храна от родителите ни, Линчето канеше целия неин клас и за мое съжаление така лелеените вкуснотии изчезваха още същия ден. Такава си беше Линчето като студентка, такава си остана до края на живота –  един  невероятно щедър човек. Щом получеше заплата, тя беше готова да помогне на всеки, който има нужда. Правеше го без всякаква поза, а като напълно нормален и естествен жест. Много често, когато подаряваше и на мен пари, а аз се чувствах неудобно и отказвах, тя ме увещаваше с думите „абе вземи ги, защото и без това, ако не си ти, ще ги дам на друг”.

Като че беше родена с мисията да радва хората. Запомнила съм за цял живот прекрасните вечери, които устройваше за посрещане на Нова година, Коледа и по други поводи. Тя ги превръщаше в празници, изпълнени със забавни игри, състезателни танци, различни изненади и много, много смях. За рожденните дни на децата освен занимателните игри, в които увличаше гостенчетата, тя поднасяше и вкусно направени лакомства под формата на пиленца, пингвинчета, цветенца и други, за всеобща радост на присъстващите!

Линчето никога не се оплакваше. Преживя тежка катастрофа, в която  беше затисната от колата, в която пътуваше. Дълго време не можеше да се движи и страдаше от болки по цялото тяло, но разказваше за премеждието така, че разсейваше всяко чувство на съжаление към нея и даже успяваше да ни разсмее. По-късно помня, когато я посетих в болница след тежка онкологична операция, отново си сменихме ролите и вместо аз нея, тя започна да ме успокоява, усмихваше се и се опитваше да разсмее и мен. Невероятно силен дух!

Когато през лятото на 2016 година беше вече много болна и пред прага на своята кончина, тя никога не се оплака, не изрази самосъжаление, напротив, за да ни вдъхне вяра, винаги говореше какво ще направи, като оздравее…

Мога безкрайно да говоря за нея,защото тя беше необятна личност, безграничен оптимист, бликащ извор от енергия. Тя заразяваше всекого със своя ентусиазъм, слънчево светоусещане, много любов и доброта.

За съжаление думите са безсилни да изразят благоговението, което изпитвам към нея и мъката по нейната загуба. Дай боже да се срещнем отново в отвъдното и никога повече да не се разделяме.

Катя Андреева, сестра