Винаги съм се чувствала благословена да имам учител до себе си не само в годините на обучение, но и в следващия ми житейски период. До края на нейния живот. Някой, който да запалва, проверява и подържа огънчето на творчеството в мен. Но връзката ми с нея не беше само творческа. Много често съм си казвала, че съм щастливка да имам две майки.

Години след като завърших академията и от дълго време бях нейна асистентка, една вечер бях у тях най-вероятно да взема някоя книга или просто да си сверим часовниците за развитието на студентите ни. Тя изпадна в необичайна откровеност и ми показа театрални плакати, на чийто гръб Пеньо Пенев беше писал спонтанни римувани откровения, посветени на Линчето. Това, разбира се, извънредно много ме впечатли. Но откровенията продължиха и тя ми показа стара снимка от 30те години на миналия век, от която около трийсетина първокласници в черни престилки и бели якички гледаха гордо застанали до учителя си по хармоника. Веднага в главата ми проблясна, че вече съм виждала тази снимка. Не ми взе дълго да открия майка си на нея. Двете са били не само съучнички, но и приятелки. След това откритие, те възстановиха приятелството си, а аз знаех, че съдбата ми е предопределила две майки.

Джина Павлова