Магьосница на сенките

Кукленият режисьор проф. Николина Георгиева завърши драматична режисура в класа на Георги Стаматов. Нямаше тогава режисура за куклен театър, а и самият театър, създаден с въодушевлението и всеотдайността на Мара Пенкова, беше още в пелени. Добрите наивни куклички се подаваха зад паравана, грижливо изписани и добре облечени, често в дрешките си, ушити на шевната машина на самата директорка. Но картината коренно се промени, когато в този театър влязоха Атанас Илков, също завършил драматична режисура при проф. Боян Дановски, и Николина Георгиева, която дотогава поставяше в Габровския театър познати пиеси в позната светлина като „Боряна“ от Йордан Йовков или „История на една любов“ от Константин Симонов.

Дребното момиче, което спокойно можеше да мине за ученичка от долните класове на гимназията, водено от свой вътрешен порив, дойде в Централния куклен театър. Илков имаше все пак някакъв предварителен опит – беше в началото музикант, а след това и актор в този театър. Тя нямаше. Но от сътрудничеството им още в началото се роди постановката „Петя и вълкът“ по музика на Сергей Прокофиев, която за първи път в неговата история донесе на българския куклен тетър златен медал от международен фестивал в Букурещ. Това се оказа най-кукленото представление, без в него изобщо да има кукли. Цялата поезия на музиката пресъздаде нейно величество човешката ръка, облечена в ръкавица. Пърхащите излитания на птицата се пресъздават чрез движението на пръстите. Една полирана сфера и две истински човешки ръце до парче бял плат стават самия герой Петя, а политането на патицата в езерото и концентричните кръгове на водата пресъздава една спирала. Друга такава пухкавобяла спирала е котката. Прелестен свят на въображението, находчивостта и поезията изграждат визия, достойна за великата музика. Пак човешката ръка, но този път детската, рисува куклите в „Хоп-Троп – рисуваното човече“ от Катя Воденичарова. А има ли по-автентичен, по-непосредствен и пленителен свят от детската рисунка! И същевременно – толкова условен.

От първите си години в театъра Николина просто се изяви в тази условност на кукленото изкуство, в неговата сложна метафорична природа. Оказа се, че рисунъкът на нейните спектакли, толкова опростен, достигащ до откровен минимализъм, се разбира именно от децата, че той е свойствен на детската природа, на детското въображение. Детето изтегля една синя линия и сериозно ни уверява, че това е реката. В тази стилистика влезе Николина и с това тя заедно с Атанас Илков промени самата естетика на дотогавашния ни куклен театър, а с него и изобщо естетиката на кукленото изкуство. И в това съм имала възможност да се убедя от десетки кукленици по света, които ги канят на постановки и които ги наричат свои учители.

Но Николина направи още нещо. Като човек с висок личен морал тя последва уволнения от Централния куклен театър Илков. Двамата започнаха да полагат върховни усилия да се открие куклен отдел в театралната Академия. Това беше в далечната 1962 г. Разрешиха им, но заявиха, че средства няма. А природата на кукления театър е колкото поетична, вълшебна, въображаема, толкова и материална. В нея и актьорите трябва да се конструират и изградят от материя. Неслучайно, когато един столичен директор отстоявал щата си пред началник във висш икономически отдел и стигнал до графа „артисти“, началникът удивено възкликнал: „Ама какви артисти и какви заплати за артисти? Нали става дума за куклен театър?“

Ръководството на театралната Академия е знаело повече за кукления театър от началника, но пари за някаква материална база просто липсвали. И тогава Николина измисля не само действието на голата човешка ръка – това вече е правила, но и сянката, която тази ръка хвърля и чрез която могат да се създадат фантастични и реални птици, животни, цели художествени светове, стига да няма край въображението. Така се роди нейният знаменит спектакъл „Карнавал на животните“ по музика на К. Сен-Санс. Искам да изтъкна, че тя самата е с изключителен слух, а и живее в семейство на музиканти. Музиката е водещо творческо начало в нейните постановки, а не просто техен компонент, още по-малко – някакъв задължителен музикален фон. Тази прелестна върволица от животни, изградена от човешката ръка, обиколи света. Къде ли не беше канена Николина да я поставя отново и отново. КАкви ли не международни награди обра този спектакъл, кред които и на Министерството на просветата на Япония за „най-добър спектакъл на годината“.

Усмихваща се свенливо и притеснено като дете, Николина остроумничи, че сенките следват хората, а нейната сянка я води напред. Ще последва и друг спектакъл в подобен творчески ключ – „Игра на светлини и сенки“. И той многократно награждаван, а главното – посрещан от младите зрители с възторг и шумно одобрение. Тя открехна нови пространства за развитието на едно изкуство, което у нас смятаха, че е създадено единствено за деца, в което големите критически капацитети не се и вглеждаха. Но тези визии на великолепни музикални творби, единствени по рода си, не изчерпват нейното изкуство. Тя пресъздава приказките на сцената, простите истории за деца, пак с такава изобретателност, с каквато заменя куклите с човешка ръка. И сега е живо в паметта ми Росето от „Хоп-Троп – рисуваното човече“, което от рисунката оживяваше в ръката на голямата ни куклена актриса Бинка Митева. Ще последват „Буратино“, „Мечо Пух“, „Любопитното слонче“, „Бръмчилото“ – не е възможно да се изброят постиженията на едно полувековно творческо дело.

Тази година (бел. ред. 2007) гледах нейната постановка на „Яйцето“ в Кърджалийския театър. Истински спектакъл за деца със своята пъстроцветност, с остроумно изплетените сякаш от ръката на баба кукли на художничката Ива Хаджиева, с удивителната музика на Атанас Атанасов. Едно дете влезе следд започването на спектакъла и като погледна на сцената и видя този пъстър, весел свят, просто занемя. Забрави да седне на стол. С пиесата на Валери Петров „Бяла приказка“ тя завоюва Голямата награда на фестивала в Нови Сад, с „Бръмчилото“ стана режисьор на годината, с „Картини от една изложба“ по музика на М. Мусоргски… Какво да изброявам. Нейните постановки са значителни, защото всяка сама по себе си не е поредната, а е откритие в този неизчерпаем свят на кукления театър.

Но разказаното за това какво е направила, би било непълно, без голямата педагогическа дейност. Тя не просто възпита режисьори и актьори, а кадри за кукления театър, с чиято дейност неговото ниво необичайно се повиши и завоюва международен престиж. Заедно с Атанас Илков създадоха универсални театрални творци, еднакво пригодни за всякакъв вид театър, сцена, за шоу, мюзикъл и пр. Техните актьори са оноа, което е било заветната мечта и цел на големите режисьори – синтетични актьори. Те пеят, танцуват, правят трикове като истински акробати, имат гъвкавите тела на тренирани гимнастици, умеят да боравят със словото, да го типизират, владеят изкуството на художествената гротеска, на сложната поетическа метафора. Затова българският драматичен театър с радост приема в своите трупи куклени актьори и режисьори и те са сред най-добрите. Едно дело, започнато от ентусиазма на двама творци, които явно са виждали по-далеч от нас перспективите за развитието на сценичните изкуства, днес дава богатите си плодове.

На последното издание на фестивала „Михаил Лъкатник“ в Ямбол нашите студенти по куклено актьорско майсторство от класа на проф. Дора Рускова ни накараха да затаим дъх от всестранните им умения, от високата им професионална класа. Такива са плодовете на педагогическия труд на двама истински пионери, каквито са Николина Георгиева и Атанас Илков, всеки сам по себе си неповторим творец със свой творчески облик. Спектаклите на Николина по произведения на световни музиканти са не само явление на международните куклени фестивали, а сами по себе си явление в европейската театрална култура. С чиста съвест мога да го кажа.

Така момиченцето с 3/4 бели чорапи и пискюлчета от класа на проф. Георги Стаматов „разказа играта“ на далеч по-снажните си батковци. Тя беше саздадена да покаже на малката, скромна куклена сцена едно изпълнено с дързък експеримент изкуство, което и досега ни радва. И бих я нарекла Магьосница на сенките – на загадъчните, игриви, причудливи сенки на творческото въображение.

Севелина Гьорова, 2007 г.