Има ли живот след …?

Мога да поставя различни думи, за да довърша изречението, както и да намеря доказателства, за да отговоря с приемане, отрицание, скептицизъм или утвърждение на зададения въпрос…

За да го направя, избирам да се обърна към спомените, които ме обгръщат днес, поради образа на една необятна душа, която с топлината на усмивката си променяше много често цветовете на сивата реалност около мен. Да срещаш тази светла палитра, която разпръскваше своите искрящи нюанси, бе невероятен подарък…

Спомням си първата фамилна празнична вечеря, когато разказвах за изяществото на една от най-внушителните римски останки в Африка, амфитеатърът в Ел Джем,  за перипетиите с камилите из красивата пустиня на Тунис и за факта, че можех да бъда откупена от съпруга си срещу 100 камили и две ферарита, тя, загубила дъх и потънала в сълзи от смях, успя с невероятно умиление да каже: „Росенце, как може да не си описала пътешествията си досега? Пиши и споделяй тези уникални емоции…“               Да, емоциите и преживяванията бяха наситени, но споделянето им бе  удоволствие, когато слушателят можеше да влезе и да резонира с тях.

Само да отбележа, че съпругът ми пропусна момента да се сдобие със стадо камили и луксозни коли, но аз бях горда от предложението за цената на  „откупа“.

Често, с нетърпение се уговаряхме да се видим в К.Е.В.А., където, обгърнати от аромата на кафе и зелен чай, подсладени с малко и ефирно на вкус парче торта, ние пътувахме по света, потънали в споделянето на музика, картини, сюжети и герои, с широко отворени сетива и с детската непринуденост на откриватели. Обичахме да споделяме Светлината на човешкия дух.

Случайните срещи по коридорите на НАТФИЗ, между лекциите, когато всеки от нас бързаше да свърши още нещо, бяха също мигове на сърдечни прегръдки, подсилени от закачливи реплики и озарени от смеха ни.

Но, перлите в огърлицата от кристални спомени, са уикендите и летните ваканции, когато ставах част от детския вълшебен свят на дъщеря ми, поднесен с цветни панделки и костюми от стария гардероб и изпълнен с барабанен ритъм, песнички, стихове, глъч и звънлив смях на облечените за карнавала, пиесата или играта на ливадата на леля Линче, деца. Дъщеря ми винаги тичаше с широка усмивка и разперени ръце към малката врата на двора, нетърпелива да стъпи на зелената морава и да влезе в чудния свят на фантазиите и на оживелите приказки, за да отвори свободата на въображението си и да полети. В годините на нейното детство, този оазис на духа бе най-големият подарък, който можеше да я спаси от разрухата на ценностите, която ни заобикаляше.

И така, нося огърлицата от кристални мигове, в която се оглежда бляскавото отражение на игрите със смях, думи, цветове, образи, мелодии, прегръдки и жестове, с топлината от разбирането и подкрепата, с любовта и търпението, които ги обграждаха, подправени от аромата на свежо окосена трева и диви цветя, като щит за душата в извисяването на духа.

Благодаря ти за всичко!

Но, да се върнем на въпроса: „Има ли живот след….Живота?“

Да, защото го носим в душата и сърцето си!

На леля Линче, с много обич!

Росица Илиева-Георгиева

04.10.2021 г., 22:00 ч.

София