Да виждаш зад нещата, които гледаш

Не зная къде сам се учил повече от нея? Дали в часовете по режисура и кукли или в непринудените разговори, които сме водили, просто ей-така? Какви ли не поуки съм извличал от тях!? Тя умееше да изслушва и да вниква в същината на проблемите, с които всеки един от нас я е затрупвал и винаги намираше някакъв позитивен отговор, с една мека и топла усмивка!

Освен духовен родител на поколения студенти, Николина, (както всички неофициално я наричахме), беше един активен участник в международното куклено-театрално общуване, под егидата на УНИМА. Цели 26 години тя бе член на Екзекутивния комитет на Световната организация, където, освен че представляваше страната ни, работеше в комисиите за професионално формиране и образование.

През 1980 г, във Вашингтон, се проведе 13-тия конгрес на УНИМА. Имахме голяма делегация, в която освен шефове от Комитета за култура, влизаха и актьори от двата водещи тогава български театри – ДКТ-Варна и ЦКТ-София. Всяка трупа бе заявила свой важен спектакъл, а като сборен състав от двете трупи, трябваше да представим и „Карнавал на животните“. Всички бяхме играли в този уникален спектакъл на нашата учителка и оставаше само да го изрепетираме няколко пъти заедно, защото в него нямаше кукли и всеки от нас вече се бе научил как да работи със сенките на своите ръце в „Карнавала“.

Излишно е да описвам въодушевлението от американската действителност, от радостите, в резултат на контактите с колеги от цял свят, запознанството ни с личностите около Николина, като Ненси Стауб – САЩ, Сергей Образцов – СССР, Маргарета Никулеску – Румъния, Хенрик Юрковски – Полша, Таиджи Каваджири – Япония, Пени Френсис – Великобритания и още много други. Духът на УНИМА витаеше навред и всички усещахме радостта и силата от единението на кукленото братство.

Поради редица причини обаче, не се стигна до репетиции на „Карнавала“, и „шефовете“ решиха този спектакъл да не се представя.

Завладян от краен патриотизъм, реагирах: „Не, ние трябва да играем „Карнавал на животните“ на всяка цена!“

А тя ми отговори меко:

„На всяка цена ли! Не сме дошли на Световен фестивал, за да играем на всяка цена!“

Занемях. Толкова беше права!

Непрекъснато ставах свидетел на изключителното уважение с което се ползваше Николина в международните среди. През 1981 г., по време на фестивала „Златния делфин“ във Варна, тя организира заседание на Екзекутивния комитет на УНИМА. Това бе голямо признание за страната ни и за ролята ѝ в международния куклено-театрален живот. Дойдоха представители от цял свят, много от които нямаха никаква представа за страната ни и за българския куклен театър.

 

Варна 1981 г. Николина Георгиева, Хенрик Юрковски – Полша,

 

Мехер Контрактор – Индия, Таиджи Каваджири – Япония,  Маргарета Никулеску – Румъния.

Особено голямо приятелство свързваше Николина, с Маргарета Никулеску. Поради тази им близост, някои от новите хора в УНИМА, често бъркаха имената им и я наричаха Николета. Тя приемаше това с усмивка.

През лятото но 1988-ма, в Нагоя – Япония, се състоя 15-тия конгрес на УНИМА.

За първи път конгрес на УНИМА се провеждаше в Азия. Каваджири и неговият театър ПУК се бяха постарали изключително много. Всичко беше зашеметяващо. Николина бе работила вече в театър ПУК и знаеше много за „Страната на изгряващото слънце.“ В разходките ни между заседанията, тя ми обръщаше внимание на множество детайли в архитектурата, дизайна, облеклото, традициите и маниерите, определящи спецификата на японската култура. Тя виждаше естетическия усет на японците във всичко: в кимоната, в икебаната, в каменните градини и  дори в поставянето на тротоарните плочки, където на всеки 5-6 метъра бе  вградена по една цветна и по-различна плочка, за да се наруши монотонността в сивотата на настилката. Въпреки, че отдавна бях завършил, се чувствах отново като ученик. Усещах как, продължавам да се уча от нея. Учех се да виждам неща, зад нещата, които виждам.

На самия конгрес Николина оттегли кандидатурата си, като член на Екзекутивния комитет и предложи мене. Никой не ме познаваше тогава, но бях избран без възражения, поради авторитета, с който се ползваше тя.

Конгресът в Япония, бе съпроводен от 20 дневен Световен фестивал, провеждащ се последователно в три града – Нагоя, Иида и Токио. Това бе грандиозна манифестация на кукленото изкуство с участието на артисти от петте континента. Имаше уникални спектакли, (традиционни и модерни), които завладяваха ума и емоциите и все още стоят в съзнанието ми.

 

Град  Иида 1988 г.  Снимка за спомен с Маргарета Никулеску, Сеносуке Такеда, Хенрик Юрковски, Николина Георгиева и активист на УНИМА – Япония.

 

Последният етап на фестивала ни отведе в Токио, в луксозния квартал Шинджуку. Там Николина бе посетена от своя приятелка – една по-възрастна японка, която знаеше малко руски. Жената предложи да ни заведе на така наречения „шопинг“. Попитаха ме, от какво имам нужда?

А, сега де?!…

По онова време, по телевизията у нас, съобщаваха какви ли не небивалици за „другия свят“. Сред тях избуя сензацията, че в Китай били открили лекарство срещу оплешивяването при мъжете. Сензацията бе придружена от снимки, „доказващи“ резултата. „Няма лъжа!“ казах си аз. „Щом този лек го има в Китай, няма начин, да го няма и в Япония!“

В потвърждение на мислите ми, възрастната японката каза „Хай!“ и ни поведе. Аз, очаквах, че ще идем само до някоя близка аптека, където жената ще обясни какво ни трябва и ще купим таблетки или някакво мазило. Тя обаче, ни качи на метро, сменихме две, дори три линии. Аз започнах да съжалявам, че съм предизвикал такъв голям ангажимент. Японката обаче, не се предаваше и след като посетихме няколко хипермаркета, подобни на днешните Молове, се озовахме пред един огромен щанд за перуки.

О, Боже!

Веднага бях нападнат от японци, които започнаха да изследват косата ми.

„Не, не!“ виках аз, „Не искам перука!“  Но те не разбираха и продължаваха да се стараят, да определят каква точно перука ще ми стои най-добре. Ужас!

Едва, след моя категоричен отпор, недоразумението бе разбрано и те разочаровано се оттеглиха.

Когато, по късно се опитах да оневиня, пред тези две дами, суетата си, която бе резултат, от заформящото се в мен чувство за „голотемие“, Николина, с ведра усмивка каза:

„Голотемието е нещо, което колкото повече го криеш, толкова повече си личи.“

Отново останах безмълвен, пред нейната добронамерена мъдрост – колкото повече криеш нещо, то толкова повече си личи.

Благодарен съм на Съдбата, че имах възможността, да почерпя знания и множество мъдри заключения, от нашата прекрасна Учителка – Николина!

Поклон!

15.09.2021

Славчо Маленов – ученик