Благодаря ти, леля Николинка! Благодаря Ви, проф. Георгиева!
Проф. Николина Георгиева за мен е име несравнимо с нищо друго. Такова е и усещането ми, когато си помисля за нея. Не си спомням за нея, не. Тя никога не ме е напускала, както вярвам не е напуснала и всички онези хора, в чиито сърца трайно се е настанила-неусетно и завинаги. Такъв човек те завладява само с присъствието си. Мекотата и любовта, която излъчваше, а и сега излъчва мисълта за нея, за мен са като майчина ласка. Като онази топлина, която понякога не смееш да си поискаш. Мекотата на присъствието й стопляха всичко наоколо.
Дълбочината на думите й, чувството й за хумор, прекрасните й анализи в разговорите ни за театър и кино, умелите й насоки оставиха в мен дълбок отпечатък и знам, че ми е дала точно това, от което съм имала нужда
И знам, че съм истинска щастливка, когато имах късмета да се заравям в нейната библиотека и мечтаех да мога да погълна всичко там наведнъж. Да разглеждам хилядите награди, отличия и спомени от цял свят.
Успяваше да ми позвъни винаги когато си помислех за нея, а в китния й дом на „Раковски“ винаги имаше нещо вкусно за почерпка.
Усещам винаги присъствието й, когато имам нужда от едно морално рамо и знам в сърцето си, че тя е с мен и в мен, повежда ме неусетно през уроците ми, проектите ми, каузите, които ме вълнуват.
Нейният дух не можеше да се побере на едно място. Огромната топлина, любов знание и мъдрост се простираха далеч извън стените на учебните зали, театралните салони и куклените фестивали. За нея границите не съществуваха и името й летеше пред нея по целия свят , а тя – крехка и великолепно силна-го следваше за да прегърне, стопли, одухотвори и научи и други жадни души на всеки континент, докъдето мълвата може да стигне. Не съм сигурна дали в света има награда достойна за това, което тя успяваше да раздаде.
Не, за жалост не съм от нейните студенти. Но пък имам привилегията да бъда част от нейното семейство, онова – роднинското. Да знам, че съм част от онзи Георгиев род, към който принадлежи и нейния светъл дух, е повече от заслужена привилегия. Че и в мен тече дори и мъничко от кръвта, вдъхновението и силата на този дух и род, от онази светлина, която стопява всичко по пътя си. И ще продължава да го прави дълго време-ще продължава да усмихва, да поражда сълзи в очите и трепет в сърцето от прегръдката й, която, повярвайте ми, много често усещам.
Такъв дух не си заминава. Никога.
Тя е жива. Тя живее в толкова много сърца, души и спомени, в толкова много спектакли и сбъднати мечти, че мога единствено да кажа БЛАГОДАРЯ за това че беше такава важна част от живота ми! („Детето ми!“ е любимата ми нейна фраза)
Обичам те!
Зорница Петкова